Things to do in Sofia on a Saturday night (when you could be dead– bored)
или
Дневникът на една странна вечер
Понеделник, вторник, сряда, четвъртък и петък:
Седмицата изтича и в хода на дните датата наближава. Чакаш я с нетърпение. Не всеки ден се случва добра приятелка да защитава дипломната си работа.
Събота:
И ето идва най-щастливия ден. Или най-очаквания. Или просто идва събота. Не си на работа. За разнообразие нямаш да ставаш рано. Мотаеш се, спиш до късно, обекусваш. Може и не в тази последователност. Проверяваш календара. Събота е. 19-ти е. Всичко е точно. После проверяваш календара още веднъж, за всеки случай.
12:00 часа
Нетърпение.. как ли се справя? Палците започват да те наболяват.
13:00 часа
Палците ти са магически, доказано е по опитен път; досега на всички на които си стискал палци им е вързало. Е, сигурно е имало нещо общо и с тях. Ама все пак.
14:00 часа
Палците ти са все така магически. Започват да понаболяват леко от стискането.
15:00 часа
Проверяваш си пропуснатите докато си спал обаждания. А. Тя е звъняла. В 11:00. Без да изпускаш палците и за миг набираш номера й с някаква комбинация от усилия и безименни пръсти.
15:03 часа
Пускаш палците. Защитата е минала. Но не успешно. Впрочем не и неуспешно. Просто е минала. Покрай студентите най-вече, покрай компетенцията и квалификациите на преп(р)одавателите и най-вече покрай представата за каквато и да е сериозност. Като страничен коментар хубаво е, че съвременната младеж винаги си носи слушалките от mp3 player-а. Не се знае кога могат да се наложат спешно. Например при опитите да направиш конферентна връзка с централата на университета в Русия без да си проверил предварително дали ти работи оборудването. Нищо, те професорите са качили точки на lip reading.
15:23 часа
Идват ти приятели на гости за да играете карти. После си спомняш че и си ги поканил. Вчера. Играете до късно. Утре те ще играят на турнир, на който ти не трябва да ходиш.
21:00 часа
Влизаш в банята.. и .. ъмм…
21:30 часа
Излизаш от банята, изглеждайки значително по-малко брадясал и страшен. Wee!
22:00 часа
Хващаш такси за студентски град.
22:15 часа
Търсите О’Щипка.
22:22 часа
Намирате я. Благодаря, задръжте рестото.
22:25 часа
Ето я и нея. Изглежда.. мммм.. защо жените не ходят по-често на защита на дипломни работи? Също и “Защо живее чак във Варна”, както и най-вероятно “Защо си има приятел” и “Как можах да я загубя”, но навремето и двамата сте били млади и глупави. Тя е била млада. За теб остава другото. И бла-бла други екзистенциални въпроси, общо 2 секунди. Радваш се че е тук. Имаш малко приятели, тя е един от тях. Тя те разбира горе-долу колкото и ти нея. Не много. Но поне има желание да те разбере. С нея почти винаги е забавно и винаги – интересно.
22:29 часа
Лутате се из тъмния и неприветлив студентски град. И двамата го познавате точно толкова, колкото да се объркате и изгубите безнадеждно. Редувате се да питате и да досаждате на хората. Всеки нов запитан ви отговаря с различна посока. На тях забавно ли им е?
23:10 часа
Не, няма да ходите пак в Строежа. Не може всеки път да ходите в Строежа. Не може това да е единственото свястно място в цяла София.
02:11 часа
(е-явно-все-пак….)
Може.
(много по-рано)
Припомняте си маршрута си. Търсихте някакво заведение, което някой си неин приятел й е препоръчал. Съвсем близо до Строежа било. Търсихте го час. Накрая се оказа mix club, в който пускат ретро (Fun club – ur doin it wrong!). Note to self: “Не се запознавай с този човек”. Note to her: “Хайде да отидем на хаус-парти някъде”. Тя се навива. Отивате до infinity. Там е мизерно. Отивате до две други случайни места. Едното е още по-мизерно от infinity, другото е нещо като бар, но е на открито. Сядате на бара. Ставате от бара. Нетърпимо скучно е и никой не танцува.
Звъниш на Жоро. Жоро е от София. Жоро живее до Студентски град. Жоро знае хубавите заведения, ще препоръча някое.
Жоро казва да се махат оттам, било мизерно. “Отидете в Грамофон, яко е”. Ъмм… окей. И без това планът е да не спите. Хващате си такси и изчезвате в далечината. Стигате. Таксито се прави на приятно разсеяно и не връща дребни. “Как е възможно хора, които вероятно не умеят да пишат, да умеят така добре да надписват?”
Грамофон не изглежда добре и на нея със сигурност не й харесва. На теб ти е все едно, вече просто искаш да отидете някъде.
Отивате да търсите място под слънцето. Т.е. под луната. Почти пълна е и това сякаш обяснява много. Място под луната има много. Място в хубав клуб за двама души които просто искат да танцуват и да се забавляват явно.. не толкова. “Този град защо ни мрази?”
Отивате в “Билкова” – хей, ами че това е почти до вас. Идеално, после като я изпратиш ще се прибереш за една-две минути. Тъкмо да поспиш малко от 6 нататък.
Не би. В “Билкова” има малко места и много шумни хора. Досадно е и най-вече шумно. Не можете да чуете музиката, не можете да чуете себе си, не могат да ви чуят поръчката.
Отчаяни отивате в “Амор”. Да, жалко е. Да, паднали сте дотам. Не, не знаете къде има други заведения, в София сте отскоро – ти от няколко месеца, а тя дори не е от София. Молите се на боговете в Амор просто да има ретро-парти, да потанцувате до сутринта и с това да се свърши всичко.
В Амор (плащате си входа, няма проверка за лични карти) има ретро-парти. Ъм. Weee? Щастливо се паркирате на бара в близост до дансинга. Гърми “sherry sherry lady..” и е скучно до прозяване, но на вас не ви пука. Музика, леко притъмнено, дансинг, танци.
Тя отива да се освежи. Ти оставаш на бара и критично оглеждаш обстановката. Деца, деца, още деца, деца, деца, барманка: “Какво ще желаете?”. Желаете обичайното. Кола с ром. Ром с кола. Да, отделно. Ако си поръчаш Куба Либре всички те гледат странно. Ром с кола е нормално. Там всичко е наред, тия думички и ние ги знаеме. Дори много добре.
Отново проверяваш обстановката с поглед. Yup. Все още деца. Тя се бави. След като свършва поредния 80s hit господин ДиДжея казва следните магически думи:
СезАД, отвори се!
Преведено на чист български всъщност гласи: “Да пускаме ли вече чалгата?” Хор от гласове недоволно извиква не и за секунда в теб се ражда искрица надежда. Светлинка в края на тунела!
“Добре” казва той. “Щом толкова искате – …”
Затаяваш дъх. Възможно ли е?
“Още една ретро-песен и ТОГАВА ПУСКАМЕ ЧАЛГАТА!”
ТУДУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУТУТУТУТУТУТУТУФТУТУТФТУТУФ.
Било е влакът. Старата като света класика.
Тя идва. Усмихната е, изглежда щастлива. Как да убиеш всичко детско в нея?
“Ние днес нямаме късмет” подмяташ и отпиваш глътка безнадеждност от горчивата вече чаша.
Десет минути по-късно сте навън и чакате такси за Студентски. Тя: “Този град защо ни мрази?”
02:12
Вече в Строежа. Танцувате, запознавате се с разни хора задочно. Пичовете успяват да танцуват пого на реге-парче. Впечатляващо, нали? С течение на времето се установява, че пичовете могат да танцуват само пого. Дърпате се леко встрани за да не пострада фантата. Фанта “Хмел”, разбира се.
02:16
Когато се връщаш от там където си бил за малко, намираш обожател. Не твой. Избутваш го лекичко с целият такт на който не си способен в точно този момент.
02:30
Новопристигналото момиче те фиксира. Приятно е. И момичето, и фиксирането. Чувстваш се гузен (съвсем малко) че се фиксираш с някакво момиче, докато гостенката ти е там и танцува и т.н. Пък и момичето си е с някакви приятели. Който откъдето. Така де.
03:30
Момичето приключва едночасовото взаимно фиксиране като се премества някъде, ти не разбираш къде, защото точно тогава пак те няма за 2-3 минути (yup, Фанта “Хмел”). Сигурно си е заминала. Е, нищо, тя не те е трогнала чак толкова (да бе, тия ги разправяй на някого другиго).
04:30
Тя трябва да си тръгва. Сестра й се прибира в общежитницата и сега или никога ще има ключ за влизане който не включва два часа звънене по телефона за да събудят другия човек отново. Оставяш си бирата на един пич и му казваш да ти я пази. Ти ей сега се връщаш.
Изпращаш я. Първо пеша, защото тя настоява че ще откриете пътя, после с такси, защото ти настояваш че няма, а накрая с говорене по радиостанцията и гледане на GPS-а, защото таксито е нов в района. Изпращате се с поглед, със сигурност интересна вечер, макар и малко странна. Следващият път – казвате си и двамата – никакво лутане. Директно и направо в Строежа. Ами така де.
04:45
Прибираш се до Строежа. Бирата ти е там- не. Нищо де, ти какво си очаквал? Купуваш си нова. Закачаш се съвсем мъничко с барманката, тя е в настроение и се усмихва, става й хубаво. Така де, и тя е човек, не просто автомат за поръчки.
Вземаш си бирата. В този момент усещаш че някой те гледа. Момичето от преди няколко часа. Още е там и те фиксира отново.
…
Ето на това му казват “любов от пети поглед”.
… (и – не – не ти се говори за това, така че никой никога няма да разбере какво точно е станало; или поне почти никой).
Вечерта завършва безметежно и – което е най-важното – със сутрин. Разходка по булеварда по пътя към телевизионната кула, сбъркана посока, разходка – вместо покрай Борисовата до вкъщи – покрай кв. Хладилника и до спирката на трамваите, водещи към центъра. Птичките пеят. Някъде другаде. Наоколо има бетон, блокове, търговски центрове и още бетон. Ама те си пеят. Хубаво е че има къде.
Хващаш трамвая след кратко объркване за посоката и въпреки че се опитваш да запазиш спокойствие и будност размишлявайки върху проблемите на живота, вселената и всичко останало, заспиваш щастливо още след втората спирка..