Things to do in Sofia on a Saturday night (when you could be dead– bored)

или

Дневникът на една странна вечер

Понеделник, вторник, сряда, четвъртък и петък:

Седмицата изтича и в хода на дните датата наближава. Чакаш я с нетърпение. Не всеки ден се случва добра приятелка да защитава дипломната си работа.

Събота:

И ето идва най-щастливия ден. Или най-очаквания. Или просто идва събота. Не си на работа. За разнообразие нямаш да ставаш рано. Мотаеш се, спиш до късно, обекусваш. Може и не в тази последователност. Проверяваш календара. Събота е. 19-ти е. Всичко е точно. После проверяваш календара още веднъж, за всеки случай.

12:00 часа

Нетърпение.. как ли се справя? Палците започват да те наболяват.

13:00 часа

Палците ти са магически, доказано е по опитен път; досега на всички на които си стискал палци им е вързало. Е, сигурно е имало нещо общо и с тях. Ама все пак.

14:00 часа

Палците ти са все така магически. Започват да понаболяват леко от стискането.

15:00 часа

Проверяваш си пропуснатите докато си спал обаждания. А. Тя е звъняла. В 11:00. Без да изпускаш палците и за миг набираш номера й с някаква комбинация от усилия и безименни пръсти.

15:03 часа

Пускаш палците. Защитата е минала. Но не успешно. Впрочем не и неуспешно. Просто е минала. Покрай студентите най-вече, покрай компетенцията и квалификациите на преп(р)одавателите и най-вече покрай представата за каквато и да е сериозност. Като страничен коментар хубаво е, че съвременната младеж винаги си носи слушалките от mp3 player-а. Не се знае кога могат да се наложат спешно. Например при опитите да направиш конферентна връзка с централата на университета в Русия без да си проверил предварително дали ти работи оборудването. Нищо, те професорите са качили точки на lip reading.

15:23 часа

Идват ти приятели на гости за да играете карти. После си спомняш че и си ги поканил. Вчера. Играете до късно. Утре те ще играят на турнир, на който ти не трябва да ходиш.

21:00 часа

Влизаш в банята.. и .. ъмм…

21:30 часа

Излизаш от банята, изглеждайки значително по-малко брадясал и страшен. Wee!

22:00 часа

Хващаш такси за студентски град.

22:15 часа

Търсите О’Щипка.

22:22 часа

Намирате я. Благодаря, задръжте рестото.

22:25 часа

Ето я и нея. Изглежда.. мммм.. защо жените не ходят по-често на защита на дипломни работи? Също и “Защо живее чак във Варна”, както и най-вероятно “Защо си има приятел” и “Как можах да я загубя”, но навремето и двамата сте били млади и глупави. Тя е била млада. За теб остава другото. И бла-бла други екзистенциални въпроси, общо 2 секунди. Радваш се че е тук. Имаш малко приятели, тя е един от тях. Тя те разбира горе-долу колкото и ти нея. Не много. Но поне има желание да те разбере. С нея почти винаги е забавно и винаги – интересно.

22:29 часа

Лутате се из тъмния и неприветлив студентски град. И двамата го познавате точно толкова, колкото да се объркате и изгубите безнадеждно. Редувате се да питате и да досаждате на хората. Всеки нов запитан ви отговаря с различна посока. На тях забавно ли им е?

23:10 часа

Не, няма да ходите пак в Строежа. Не може всеки път да ходите в Строежа. Не може това да е единственото свястно място в цяла София.

02:11 часа

(е-явно-все-пак….)

Може.

(много по-рано)

Припомняте си маршрута си. Търсихте някакво заведение, което някой си неин приятел й е препоръчал. Съвсем близо до Строежа било. Търсихте го час. Накрая се оказа mix club, в който пускат ретро (Fun club – ur doin it wrong!). Note to self: “Не се запознавай с този човек”. Note to her: “Хайде да отидем на хаус-парти някъде”. Тя се навива. Отивате до infinity. Там е мизерно. Отивате до две други случайни места. Едното е още по-мизерно от infinity, другото е нещо като бар, но е на открито. Сядате на бара. Ставате от бара. Нетърпимо скучно е и никой не танцува.

Звъниш на Жоро. Жоро е от София. Жоро живее до Студентски град. Жоро знае хубавите заведения, ще препоръча някое.

Жоро казва да се махат оттам, било мизерно. “Отидете в Грамофон, яко е”. Ъмм… окей. И без това планът е да не спите. Хващате си такси и изчезвате в далечината. Стигате. Таксито се прави на приятно разсеяно и не връща дребни. “Как е възможно хора, които вероятно не умеят да пишат, да умеят така добре да надписват?”

Грамофон не изглежда добре и на нея със сигурност не й харесва. На теб ти е все едно, вече просто искаш да отидете някъде.

Отивате да търсите място под слънцето. Т.е. под луната. Почти пълна е и това сякаш обяснява много. Място под луната има много. Място в хубав клуб за двама души които просто искат да танцуват и да се забавляват явно.. не толкова. “Този град защо ни мрази?”

Отивате в “Билкова” – хей, ами че това е почти до вас. Идеално, после като я изпратиш ще се прибереш за една-две минути. Тъкмо да поспиш малко от 6 нататък.

Не би. В “Билкова” има малко места и много шумни хора. Досадно е и най-вече шумно. Не можете да чуете музиката, не можете да чуете себе си, не могат да ви чуят поръчката.

Отчаяни отивате в “Амор”. Да, жалко е. Да, паднали сте дотам. Не, не знаете къде има други заведения, в София сте отскоро – ти от няколко месеца, а тя дори не е от София. Молите се на боговете в Амор просто да има ретро-парти, да потанцувате до сутринта и с това да се свърши всичко.

В Амор (плащате си входа, няма проверка за лични карти) има ретро-парти. Ъм. Weee? Щастливо се паркирате на бара в близост до дансинга. Гърми “sherry sherry lady..” и е скучно до прозяване, но на вас не ви пука. Музика, леко притъмнено, дансинг, танци.

Тя отива да се освежи. Ти оставаш на бара и критично оглеждаш обстановката. Деца, деца, още деца, деца, деца, барманка: “Какво ще желаете?”. Желаете обичайното. Кола с ром. Ром с кола. Да, отделно. Ако си поръчаш Куба Либре всички те гледат странно. Ром с кола е нормално. Там всичко е наред, тия думички и ние ги знаеме. Дори много добре.

Отново проверяваш обстановката с поглед. Yup. Все още деца. Тя се бави. След като свършва поредния 80s hit господин ДиДжея казва следните магически думи:

СезАД, отвори се!

Преведено на чист български всъщност гласи: “Да пускаме ли вече чалгата?” Хор от гласове недоволно извиква не и за секунда в теб се ражда искрица надежда. Светлинка в края на тунела!

“Добре” казва той. “Щом толкова искате – …”

Затаяваш дъх. Възможно ли е?

“Още една ретро-песен и ТОГАВА ПУСКАМЕ ЧАЛГАТА!”

ТУДУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУТУТУТУТУТУТУТУФТУТУТФТУТУФ.

Било е влакът. Старата като света класика.

Тя идва. Усмихната е, изглежда щастлива. Как да убиеш всичко детско в нея?

“Ние днес нямаме късмет” подмяташ и отпиваш глътка безнадеждност от горчивата вече чаша.

Десет минути по-късно сте навън и чакате такси за Студентски. Тя: “Този град защо ни мрази?”

02:12

Вече в Строежа. Танцувате, запознавате се с разни хора задочно. Пичовете успяват да танцуват пого на реге-парче. Впечатляващо, нали? С течение на времето се установява, че пичовете могат да танцуват само пого. Дърпате се леко встрани за да не пострада фантата. Фанта “Хмел”, разбира се.

02:16

Когато се връщаш от там където си бил за малко, намираш обожател. Не твой. Избутваш го лекичко с целият такт на който не си способен в точно този момент.

02:30
Новопристигналото момиче те фиксира. Приятно е. И момичето, и фиксирането. Чувстваш се гузен (съвсем малко) че се фиксираш с някакво момиче, докато гостенката ти е там и танцува и т.н. Пък и момичето си е с някакви приятели. Който откъдето. Така де.

03:30
Момичето приключва едночасовото взаимно фиксиране като се премества някъде, ти не разбираш къде, защото точно тогава пак те няма за 2-3 минути (yup, Фанта “Хмел”). Сигурно си е заминала. Е, нищо, тя не те е трогнала чак толкова (да бе, тия ги разправяй на някого другиго).

04:30
Тя трябва да си тръгва. Сестра й се прибира в общежитницата и сега или никога ще има ключ за влизане който не включва два часа звънене по телефона за да събудят другия човек отново. Оставяш си бирата на един пич и му казваш да ти я пази. Ти ей сега се връщаш.

Изпращаш я. Първо пеша, защото тя настоява че ще откриете пътя, после с такси, защото ти настояваш че няма, а накрая с говорене по радиостанцията и гледане на GPS-а, защото таксито е нов в района. Изпращате се с поглед, със сигурност интересна вечер, макар и малко странна. Следващият път – казвате си и двамата – никакво лутане. Директно и направо в Строежа. Ами така де.

04:45
Прибираш се до Строежа. Бирата ти е там- не. Нищо де, ти какво си очаквал? Купуваш си нова. Закачаш се съвсем мъничко с барманката, тя е в настроение и се усмихва, става й хубаво. Така де, и тя е човек, не просто автомат за поръчки.

Вземаш си бирата. В този момент усещаш че някой те гледа. Момичето от преди няколко часа. Още е там и те фиксира отново.

…

Ето на това му казват “любов от пети поглед”.

… (и – не – не ти се говори за това, така че никой никога няма да разбере какво точно е станало; или поне почти никой).

Вечерта завършва безметежно и – което е най-важното – със сутрин. Разходка по булеварда по пътя към телевизионната кула, сбъркана посока, разходка – вместо покрай Борисовата до вкъщи – покрай кв. Хладилника и до спирката на трамваите, водещи към центъра. Птичките пеят. Някъде другаде. Наоколо има бетон, блокове, търговски центрове и още бетон. Ама те си пеят. Хубаво е че има къде.

Хващаш трамвая след кратко объркване за посоката и въпреки че се опитваш да запазиш спокойствие и будност размишлявайки върху проблемите на живота, вселената и всичко останало, заспиваш щастливо още след втората спирка..

След дълго обмисляне и претегляне на нещата, плюсовете, минусите и другите известни ми и лично познати препинателни и алгебрични знаци (както и някои, които не ми бяха познати и ги google-нах – nice verb, впрочем), взех отговорно решение.

Няма (пък) да уча.

Ще си остана без виЗше образование. Умишлено проспах последния ден от срока за подаване на документи, а догодина ще бъде вече късно тепърва да записвам четиригодишен балакавърски курс на обучение.

Какво ли губя? Какво ли пропускам? След като веднъж вече почти преминах през цялото състезание и през лудото надбягване с обстоятелствата и след като наполовина ме препънаха и наполовина реших сам да падна малко преди да финиширам – мисля че не е много.

Скоро не са ме питали какво висше образование съм завършил. Явно приемат за даденост, че щом мога да навържа две изречения едно след друго и надлежно да им поставя пунктоационно- препинателни знаци, вмъквайки пълен член тук и там, то значи всичко е наред и аз съм де факто достатъчно квалифициран за да си изпълнявам служебните задължения with all due care, etc. etc. Е, никога няма да ме вземат в някое министерство или друга държавна институция и ако някой ден реша да стана политик, кариерата ми ще пропадне поради липса на биографични плюсчета.

Хм. Май ще поема този риск.

“Life’s greatest lessons don’t come from focus or concentration. They come from breathing and simply noticing”

Хронометърът

Хронометърът тихо отмерва секундите
разделящи предишната и следващата
наша среща. Пет, четири, три милиона..
Отегчено захвърлен е там още от снощи,
но и от ъгъла на подсъзнанието
не спира да тиктака. Дразни ме.

Защо нетърпението не се измерва
по скалата на Ройтерс, Рихтер и Медведев?
Нетърпеливо ми е до побъркване.
Не моето, но нечие. На някого.
Чувам сирени (или русалки?)

Нетърпеливо затварям очите си.
Гмурвам се в съня и изтръпвам
от допира с капките студено невъображение.
Започвам борба – безкрайна наглед -
със страшни чудовища; врагове омразни.
Сразявам принцеси (яздещи грифони) безчет.
И се женя за грозната кривоноса вещица.

В сънищата времето изтича по-бързо,
до последната песъчинка в часовника
който не искам, не трябва да обръщам.
А пясъкът тиктака само насън.
Не го навивай – няма да заплава по-бързо.
Плават ли изобщо плаващите пясъци?

А после се будя – и до мен на леглото
си стои хронометърът. И чудя се – дали
има начин човек да излъже времето;
и ще ми трябват ли хипер-квантова физика
и събраните съчинения на г-н Х. Уелс
за да те видя отново някога?

Снощи гледах “Моите боровинкови нощи” (My Blueberry Nights). Филмът ужасно ми хареса, може би защото донякъде съм пристрастен към Нора Джоунс. Може би защото бях в много хубава компания. Може би защото кино-салонът беше почти празен. Може би всичко това и още и още неща. Има ли значение въобще?

Филмът тече спокойно и бавно. Няма накъсани сцени, няма моменти в които зрителя се чуди какво точно става. Всичко си е показано ‘as is’. И по-добре, ако питате мен, защото има някои много красиви сцени.

Главната героиня (Norah Jones) е момиче, чието сърце е разбито. Кафене “Ключ” (не, не “Key”, която е преведена – казва си се “Ключ” както го виждате), намиращо се на спирката на влаковете, се превръща в точка, в която се разминават и пресичат съдби. Собственикът му е млад англичанин, който по собствените му думи “се е преместил някога от Aнглия с идеята да участва във всички маратони, в които може да се участва в тази страна”. Има очарователен английски акцент впрочем. В кафенето има място, където можеш да оставиш ключовете си, за да може да мине някой друг и да ги вземе по-късно. Нещо като под изтривалката пред вкъщи, но по-сигурно.

Той знае историята на всеки ключ. И знае, че тези ключове отварят врати – някъде, за някого. “Този тук е на една стара дама. Донесе го, за да може нейна приятелка да я посети ако тя случайно отсъства. Но така и не се върна, вече трета година. Може би просто е починала”. “Защо тогава не ги изхвърлиш?” запита го Елизабет (Нора Джоунс), след като той й разказа, че някои от тези ключове стоят там от години. “Не е моя работа да затварям тези врати за хората” отвърна й той. Тя кимна.

Тя също остави един ключ. Така започна всичко. Ключът е за г-н “Двоен телешки стек с картофи” (клиентите не се помнят по имена, а по поръчките си) – бившият й вече приятел, който й разби сърцето. И след като няколко пъти напразно ходи и гледа към прозореца на мястото, което някога е било техен дом – неин и на г-н “Двоен телешки стек с картофи” накрая взе решение. Обърна се и си тръгна.

“And then I took the longest way to cross the street”

Целта ми не е да разказвам историята зад и във филма. Просто да ви позволя да усетите атмосферата му. Аз не съм филмов критик (за мое огромно щастие).  Потопете се. Струва си.

“Тук всяка сутрин правим различен вид пай. Ягодовият обикновено свършва пръв. Този с ябълки – също свършва почти целият. Единствено боровинковият винаги си остава непокътнат”.
“Но защо? Какво му е на пая?”
“Нищо му няма на пая. Хората просто не го искат, това е”.
И посегна да го изхвърли.
“Почакай! Не. Аз го искам”
“Сигурна ли си?”
“Да”

Когато те събудят за да ти съобщят, че е много вероятно облак отровен газ да се приближава към мястото, което наричаш свой дом, каква възможност за избор имаш? Седиш си, вперил поглед в нищото няколко секунди, чудиш се има ли смисъл да изкарваш чаршафите по прозорците или просто да си останеш ‘така’ и да чакаш началото. Или краят. Да се евакуираш? А накъде? И как? И с какво? Да се поддадеш ли на паниката и да умреш тичайки и в паника или да запазиш спокойствие и (може би) достойнство? (а кому е нужно).

За щастие моето утро не ми предложи тези дилеми. Вместо това – поне засега и поне по последни данни – ще живеем. Нямало отровни газове. Нито радиация. Няма да изживеем ужаса от халюцинациите и масовото отравяне и няма да боледуваме (кратко и болезнено) от лъчева болест. Този път.

Денят, в който дойдоха летящите чинии *

Този ден летящите чинии се приземиха. Стотици, златисти,
безшумни, спускащи се от небето като огромни снежинки.
И хората от Земята стояха и гледаха как се спускат.
Чакаха с пресъхнали уста да разберат какво ще излезе отвътре.
И никой не знаеше дали ще сме тук и утре.
Но ти не им обърна внимание, защото…

Този ден, денят, в който дойдоха летящите чинии, по някакво съвпадение
беше денят, в който гробовете пуснаха мъртвите,
и зомбитата си пробиха път през меката земя,
и изригнаха, поеха с тромава походка и тъп поглед, като машини,
и тръгнаха към нас, живите, и ние се разпищяхме и побегнахме.
Но ти и на това не обърна внимание, защото…

В деня на летящите чинии, който беше и денят на зомбитата, беше и
Рагнарок, и телевизионните екрани ни показаха
кораб, построен от нокти на мъртъвци, змия, вълк
всичките по-големи, отколкото побира съзнанието
и операторът не успя
да се отдръпне достатъчно и тогава Боговете излязоха.
Но ти не ги видя, защото…

В деня на чиниите-зомбитата-битката на боговете настана потоп
и всички бидохме погълнати от джинове и духове,
които ни предлагаха желания и чудеса, и вечности,
и чар, и мъдрост, и истински смели сърца, и гърнета със злато,
докато великани и пчели убийци вилнееха по земята.
Но ти изобщо не разбра, защото…

Този ден беше денят на летящите чинии, денят на зомбитата,
денят на Рагнарок и на феите,
денят, в който дойдоха жестоки виелици
и снегове, и градовете се превърнаха в кристал,
денят, в който растителността измря,
пластмасите се разтопиха, денят, в който
компютрите се обърнаха срещу нас, а екраните им ни казваха,
че трябва да им се подчиним, денят, в който
ангели, поркани и залитащи, излязоха от баровете
и всички камбани в Лондон зазвъняха, денят, в който
животните ни проговориха на асирийски, денят на Йети,
денят на плющящите мантии и
денят на Машината на времето.

Но ти не забеляза нищо, защото
си стоеше в стаята и не правеше нищо, даже не четеше всъщност,
и само се взираше в телефона и се
чудеше дали ще ти се обадя.

(*стихът е на Нийл Геймън)

КАРТИНА

Ти - преход мой неплавен.
Изтритите за теб бои -
естествена среда обезцветена,
палитрената ни целувка разделена -
разгърната в обърнатата надалеч глава
От светлина прогледнал в сивотата,
а ти – отблъскваща към сенките,
ти – осветяващата прехода ни в мрак.

Живеем с теб – уви в различни цветове.
Ти – Мона Лиза оувърдрайв.
Бои, нахвърляни небрежно по листа
А аз – обърнато икапоан платно.
А аз – и отпечатъци от пръсти,
следи от нарушени обещания
по сините отчаяни щрихи.

Ти. Да, точно ти – в картината
‘аз’ е наопаки обърнатото ‘ти‘

Синхронен превод

Бях си казал, че тук няма да се появяват неща от личния ми живот. Естествено могат да се прокраднат тук и там, все пак зад тези редове не стои безлично и безименно присъствие. Само че правилата са за да се нарушават. И аз ги нарушавам (: Ето.

Един приятел работи в NGO, което организира наскоро конференция свързана с борбата против прането на пари. Нарочно няма да споменавам конкретни имена. Този приятел знае с какво се занимавам в общи линии и веднъж ми подададе в icq доста странно запитване: “Трябва ни симултанен преводач.. можеш ли да измислиш нещо по въпроса?”

Естествено че мога. Аз с това се занимавам. Няколко телефонни обаждания по-късно бяхме уредили екипа (работя в една от фирмите, които ги могат тия работи) и чакахме само подробности.

Времето мина неусетно – както само времето може да прави. Няколко дни преди събитието аз бях в Брюксел, но това са трети и пети теми, за които няма да говоря сега. Когато се върнах имах ден за почивка, а после работната сряда отмина и дойде четвъртъчната сутрин. Сутринта на конференцията.

По традиция нощите преди симултанните преводи не минават без някакъв проблем. Редовният номер е да отида недоспал. Това е толкова често явление, че вече спрях да се впечатлявам. Вкусът на редбула е метален колкото кутийката, а кафето никога не е такова, каквото го изкарват по рекламите. Но трябва, трябва да бъда буден.

Усмихвам се докато вървя. По програма трябва да подраня с 40 минути, за да свикна с техниката, да се запозная с колежката (нов съм в София и не познавам тукашните преводачи), но естествено закъснявам. Радисън не е далеч от вкъщи, но колкото и да е, има няколко минути дотам. Аз тръгнах 41 минути преди събитието. Нищо ново под слънцето. А то тази сутрин е решило най-сетне да се покаже и стопля усилията ми да вървя максимално бързо без да се нацепя в някого.

Там съм, съвсем леко изпотен. Спирам за да успокоя малко дишането си и влизам. Колежката естествено я няма. Качвам се към залата и я виждам – там е и вече се чувства като в свои води. Запознаваме се, тя ме оглежда изпитателно. Ясно, ще се преценяваме. Провинциалистчето срещу софианката – рунд едно. Тук още никой не ме познава, а фукнята, т.е. CV-то не говори нищо докато не покажеш какво можеш в огъня на събитията.

А те обещават да бъдат нагорещени. В залата има едно стотина гости. Присъстват и доста журналисти. Мислено благодаря на съдбата че ще превеждам в обратната посока – т.е. от български на английски. Отдавна не съм бил на симултанен, всъщност откакто съм в София ме пращат само на консекутивни, ‘щото не ми се доверяват чак дотам. Имам хикс на брой успешни (тук, в София) консекутиви, но разликата между едното и другото е значителна. Осъзнавам че съм тук защото познавам организатора – един вид ако нещо се издъни, приятелските отношения да позамажат. От това не ми става готино, но е ясно че в бизнеса и особено в бизнес като този, доверието не се дава даром.

Сега ще обясня какво точно значи синхронен/симултанен превод. При този вид превод се превежда едновременно с говорителя. За целта се използва специална озвучителна техника и слушателите използват – колко изненадващо – слушалки. Преводачите се намират в звукоизолирана кабина и слушат микрофоните в залата също със слушалки. Говорят в своя си микрофон и превеждат това, което чуват. Един вид – говориш без да се слушаш. Интересно звучи, нали?

Как точно се справя човешкото съзнание с потока на информация не е ясно. Нервното напрежение и стреса, които един човек отнася когато превежда дори само половин час, са достатъчни за да поиска да си полегне и цял ден да не стане. Като цяло те са върха на този вид работа, най-стръмното и трудно стъпало. Малко хора са способни да се справят, още по-малко са НАИСТИНА добрите в това. Аз засега съм от справящите се, но съм малък все още и имам време да се развивам. Някой ден ще бъда от онези – с главните букви. Това ми е намерението (не е мечта, щото знам как точно да го постигна, вече съм поел по пътя). Освен това е и неприлично добре платено – добър синхронен преводач взема не по-малко от 300-400 лв. за осемчасов работен ден, в който разбира се не е сам. Невъзможно е да се оправиш сам 8 часа. Обичайно се работи по двама. В ЕС се работи по трима в кабина, но и екип от двама е добре.

Та обратно към събитието – постепенно залата се препълва и се почват уводните речи. Българите са лесни – уводните речи на всичките ни лектори си приличат и като си превел две – все едно си превеждал всички. После дойде г-н Ее, посланика. Той поплямпа някакви общи глупости, което беше и единственото време, в което се наложи да превеждам в посока от английски на български. Също не беше трудно, но той говореше бързичко и ме позагря рано-рано. Наистина рефлексите ми бяха малко поръждясали, но бързо си връщах формата. На петнадесетата минута вече имах чувството, че никога не съм спирал да работя това. Когато колежката ми ме смушка да се сменяме (бяха минали 20-те уговорени минути и предстоеше първата презентация) аз така се бях отнесъл, че мислех че мога да продължавам така още часове. Чак сега й обърнах внимание – беше ме зяпнала, но не можех да преценя дали й харесва това, което чува или не. Като съм със слушалките и пред микрофона, всичко друго губи непосредственост и избледнява.

Тя почна и аз, след като си дадох няколко секунди почивка, нахлупих слушалките обратно, готов да й помагам с цифрите. Цифрите и бързо изброените имена са най-ужасното нещо в този вид работа. Щото обикновено хората ги смотват и не наблягат на тях, ама ти трябва да наблегнеш и да ги кажеш, та се затрудняваш допълнително. Това особено важи ако си в обичайното десетсекундно изоставане (типично ако нямаш отренирана дикция да говориш по-бързо от говорителя, за да можеш да го застигаш като се отнесе). Та пиша й аз цифричките, слушам я, не е никак зле, много прилично се справя. Ръкомаха и жестикулира много, явно се вживява и си дава вътрешно темпо. Е, здраве да е, кой както му харесва. По едно време ми отесня кабинката съвсем и се чудех кога точно ще ме перне с нокти, но този вид преводачи сме малко луди, та това нейното е съвсем в рамките на нормалитета.

По някое време Бойко Найденов и Ее заминаха и журналистите се изнесоха след тях масово. Аз излязох за блиц-интервюто ако имат нужда евентуално, но се оказа, че на никой не му пука за нидерландеца и всички са се метнали след Бойко Найденов. Той говореше супер тихо в микрофоните и камерите, ама те така го бяха наобиколили и затрупали, че се чудех как не получава клаустрофобия, горкия човечец. Аз бих се притеснил на негово място. Добре че не съм известен (: (все още).

Бла-бла-бла, изтекоха часовете, изнизаха се неусетно и дойде време за коктейла-почивка. Пих някаква кола (gief moar caffeine, plix) и поговорих малко със Сашо и с колежката. Тя се оказа интересен събеседник и минутите минаха бързо. Освен това ме беше одобрила, каза че според мен съм на нейното ниво в преводите от този вид (от което очевидно трябваше да се почувствам поласкан – ама да – тя не беше зле – приемаме го). По всичко личи че ни чака сътрудничество, на няколко пъти ме попита дали съм изцяло ангажиран с фирмата за която работя или мога да поемам и други поръчки от подобно естество. Отговорих й утвърдително. Аз като цяло мразя да бъда нечия собственост. Фактът че изобщо работя за някого в офис и спазвам работно време ми е достатъчно неприятен.

Довършихме си нещото и си тръгнахме, доволни от свършената работа, към 2 и нещо. После чухме и добри отзиви за нашата работа. Всички са щастливи и всичко е добре когато свършва добре. Ако и започва добре, това е бонус.

Стоя на междугалактическата гара

Звездите са навсякъде наоколо -
увиснали на гроздове в далечината,
не спират да надничат по прозорците.

Отвън. Отвън е абсолютна нула.
Отвътре сякаш даже ми е по-студено.
Усещал ли съм някога изобщо нещо?

Помня – мисля – помня сякаш те харесвах.
И – да, истина е – в очите ти събрана красотата
като безкрая неудържимо как привлича…

Но все така ми е к-нула.
С теб.
Понякога.

Понякога говорим си по интеркома.
Понякога – от две различни и далечни
- да, толкова далечни планети.

Планети.

Те свързани ли са с космически маршрут?
И кой ли може да допре една до друга
елипсовидните клатушкащи се орбити?

И ако “да” – защо не виждам час,
ни ден, ни месец даже в разписанието.
очите си напразно там изгледах..

Стоя на междугалактическата гара
и вперил взор в космическото “изначало”
мечтая си да мога да мечтая..

Break me in,
Teach us to cheat
And to lie, cover up
What shouldn’t be shared?
All the truth unwinding
Scraping away
At my mind
Please stop asking me to describe him

For one moment
I wish you’d hold your stage
With no feelings at all
Open minded
I’m sure I used to be so free

Self expressed, exhausting for all
To see and to be
What you want and what you need
The truth unwinding
Scraping away
At my mind
Please stop asking me to describe

For one moment
I wish you’d hold your stage
With no feelings at all
Open minded
I’m sure I used to be so free

For one moment
I wish you’d hold your stage
With no feelings at all
Open minded
I’m sure I used to be so free

Wash me away
Clean your body of me
Erase all the memories
They will only bring us pain
And I’ve seen all I’ll ever need

“Cave”

Leave me alone it’s nothing serious
I’ll do it myself
It’s got nothing to do with you
And there’s nothing that you could do

You can see it and you can almost hear it too
You can almost taste it
It’s nothing to do with you
And it’s still nothing that you can do

So come in my cave
And I’ll burn your heart away
Come in my cave
I’ll burn your heart away

Please close your ears
And try to look away
So you never hear a single word I say
And don’t ever come my way

Leave me alone
It’s nothing serious
I’ll do it myself
It’s got nothing to do with you
And there’s still nothing that you could do

So come in my cave
And I’ll burn your heart away
Come in my cave
And arrest me for my mistakes